ГЕОЛОЖКИ ОБЕКТ “ОСОГОВО”

Рейтинг
УжаснаОтлична 
Детайли

        /НАКРАТКО ЗА НАЧАЛОТО, РАЗВИТИЕТО И КРАЯ НА ОБЕКТА/

     Известно е, че още в древността покрай горното течение на р. Бистрица /тук се казва р. Главна/ е добивана оловно-цинкова руда. На десния бряг на реката, около 60-70 м от нея, на около 250 м преди водослива й с река Черна, са намерени шест галерии /рупи/.  На левия бряг имало една рупа. Средновековни саксонски рудари са добивали рудата по ръчен начин, транспортирали са я надолу около 2 км до водслива й с р. Мала. Тук са я претопявали – открити са останки от сгурия и претопено олово. Намерените останки са били във формата на колело и затова местността и до ден днешен се нарича „Сребърно коло”. Отворите на няколко от споменатите рупи личаха през 60-те години на миналия век. Аз лично съм виждал през 1967-68 година две от тях. Не биваше да се влиза в рупите, поради опасност от срутване. Те бяха със сечение около 1,5 м2 и можеше да се влиза приведено или на колене. Впоследствие отворите им силно се опочвиха, затревиха, буквално бяха затрупани от геологопроучвателната и добивната дейност – пътища, табани и други и сега е трудно да се установи къде са били. Тези рупи са точно там, където рудните жили са били видими на повърхността, най-богати и добивани по ръчен, труден и мъчителен начин.

     През 1836-1837 г. известният френски учен-геолог и изследовател  Ами Буе пътешества из Балканския полуостров и два пъти посещава и България, включително  Осоговския район и Кратовските рудници, тогава в рамките на Османската империя. През 1840 г. той отпечатва капиталния си труд „La Turque dEurope”, с геоложка карта на Европейска Турция, включваща България и Осоговския район.

     Скоро след Освобождението, през 1882 г., проф. Георги Златарски, заедно с д-р Константин Иречек  посещава рудните находища в Осогово – Сребърно коло  покрай р. Бистрица. Същата година проф. Златарски отпечатва научния си труд „Рудите в България”, където споменава и за тези в района на Сребърно коло.

     Както казахме вече, Сребърно коло е местността отдалечена на около 2 км от рудните находища, впоследствие наречени  „Руен”, „Шапка-1” и „Шапка-2”. Като се каже рудите в района на Сребърно коло се има предвид не мястото, където са намерени останки от топенето на рудата и където през 50-60-те години на миналия век имаше застава и постройки за граничари и офицери, а обобщено казвахме „Сребърно коло” на целия район на проучването и добива на гореспоменатите находища.

     Знаеше се, че рудите в Осогово, на територията на бивша Югословия, сега в Р. Македония - Кратовските руди и находища „Саса” и „Тораница”- са много по-богати. Природата в осоговската част, останала след Берлинския конгрес от 1878 г. в България е била по-неблагосклонна и нашите руди са по-бедни, с по-ниски съдържания на метали, главно олово и цинк, а и злато и сребро,  също и по-маломощни. Според доцент Славчо Мънков тези промишлени руди са с приблизителна възраст 20-30 милиона години и са свързани с магматизма от приабон-долноолигоценския период на неозойската ера.

     Държавната политика на страната ни в началото на 50-те години бе да се проучи всичко такова, каквото е, да се докажат запасите, каквито има и колкото са,  да  се ескплоатират български суровини, а не да се внасят от чужбина. Също да се осигурят работни места за местните хора. Недостатъчно се оценяваха последствията от проучвателната и добивната дейност за екологията, а също и това, че нерядко цената на тон олово и цинк на Лондонската борса падаше и нашите бедни руди се оказваха неефективни.

    В началото на 50-те години на 20. век започва усилено проучване на осоговските руди отначало с геоложки бригади под ръководството на руски геолози. Провежда се  геоложко картиране в района, прокарват се множество канавни работи и сондажи. Това се прави и в района на с. Гюешево, горното течение на р. Лебница, където също има данни за оловно-цинкови руди. Резултатите са добри и перспективни за доказване на запаси от промишлен характер.

     През 1953 г. се открива Геоложки обект „Осогово” като юридически субект към  ГПП /Геолого-проучвателно предприятие/ София със седалище в квартал „Илиянци”, което е подразделение на Комитета по геология /б.а. променял се е многократно като название и принадлежност към министерства и административни структури/

     Започва организацията и изграждането базата на обекта, там където е водосливът на р. Главна и р. Черна. Избират се безопасни от лавини места за поставянето на фургони, построяването на жилищни дървени бараки, столова, канцеларии /вж. сн. от 1956 г./, складова база, работилници и всичко необходимо за функционирането на геоложки обект „Осогово” в условията на трудни планински /надм. в. 1400-1480 м/, лавиноопасни и сурови зимни условия. Назначават ИТ-персонал, сондьори и други надземни работници, а скоро след това миньори и  необходими подземни помощни работници, главно от Кюстендил и от селата в Каменишкия район. Всички се извозваха с камиони-триоски от Кюстендил и Гюешево: в понеделник сутрин първа смяна, а по обед и вечерта – втора и трета. Отсядаха на обекта до събота на обед. След това се извозваха обратно по смени по родните им места. Тогава се работеше шест дни в седмицата. Пътят от с. Гърляно до обекта – 10 км – беше черен, с много завои и дървени мостове над р. Бистрица.

     В началото от 1953 г. до 1960 г. обемите на минните и сондажни работи не бяха толкова големи – по няколко хиляди линейни метра годишно. Постепенно обемите се увеличаваха и достигнаха огромни числа през 70-те и 80-те години на миналия век. Имаше месеци с т. нар. скоростни проходки и рекорди, съревнования между бригадите от обекта и тези от МОК-а. Герои на социалистическия труд, орденоносци  - имаше всичко характерно за това време. Започнаха да се прокарват подземни наклонени и хоризонтални сондажи. Първите наклонени подземни сондажи се прокараха в най-ниския проучвателен хоризонт на находище „Руен”, на хоризонт 1480 м, а на находище „Шапка” - на хоризонт 1600 м. За тези сондажи се изработваха от миньорите отвесни сондажни камери, където се монтираха сондажните апаратури. Дълбочината на тези подземни сондажи достигаше до 200 м, а понякога и повече. За хоризонталните подземни сондажи също се подготвяха камери – разширяваха се минните изработки обикновено в края на разсечките. И тези сондажи бяха, според необходимостта от 100 до 250 м.

     Пътят до обекта в „Сребърно коло” беше асфалтиран. От 1979 г. започна извозването на всички работещи с автобуси  до обекта , всеки ден по смени. На участък „Сажданик” извозването всекидневно с автобуси започна от 1982 г. Преди това няколко години имаше транспорт от този участък до Кюстендил в сряда за всеки, който желае. Премина се на петдневна работна седмица. Покрай границата с тогавашна Югославия държавата изгради кльон - бодлива телена ограда. Понякога имахме затруднения с отварянето на порталите, откритите листове и личните документи.   

     Минните изработки бяха: галерии, травербани, щрекове /проследяват рудни жили и тела/, квершлази /напречно пресичат рудни тела/, разсечки. Според начина на прокарването им – ръчно или механизирано  и основни ли бяха – сечението им беше 2,7, 3,6, 4,5, 6,0, 7,7 м2.  Първите около 15 години минните изработки бяха къси, но се прокарваха трудно. Взривните дупки се пробиваха с бургии и пистолети с въздух от компресори. Материалът се товареше на вагонетките ръчно - с лопати и се извозваше навън ръчно.  Укарът /проходката/ на смяна беше до 0,80 м. Крепеше се само, където има разломни зони. Постепенно се въведоха малки електровози.

     След 1972-1975 г. започна да се въвежда модернизация: по-мощни електровози и най-важното - багери за механизирано товарене на материала. Лопатите се захвърлиха. Бяха въведени и по-качествени корони за бургиите, чиято дължина бе увеличена. Укарът на смяна обикновено беше около 1,40-1,50 м. Където бе възможно и имаше условия, при скоростни месечни проходки и рекорди, се взривяваха и два забоя на смяна. Пред банката се актуваха прокарани линейни метри – минни, сонди и м3 канави. Това бе основата за отпускане парите от държавата – метри... Всичко беше подчинено на метрите...

     Миньорските бригади бяха две – една на участък „Сребърно коло”, друга на участък „Елешница”. Всяка бригада се състоеше от около 50-60 човека. Основна фигура беше бригадирът. Минните изработки постепенно увеличиха своите хоризонтални дължини и някои достигнаха повече от хиляда метра. Със страничните изработки на тези галерии имаше общо по няколко хиляди линейни метра хоризонтални проходки. Вентилацията се осъществяваше с мощни вентилатори. Прокарваха се и отвесни комини между хоризонтите за свързването им, за вентилация и по-рядко наклонени за проследяване на рудата по въстание. Прокарването на тези комини беше най-трудната и опасна работа на обекта и се извършваше от най-опитните миньори. Към края на 70-те  и първата половина на 80-те години,  минните и сондажни работи достигнаха много големи обеми - съответно по около 10 000 и 12 000 м годишно.

     През зимата се работеше на по-ниските  хоризонти  - до 1700 м, през лятото на по-високите – чак в района на Руен и Мали Руен – на 2 000 м н.в.  От 1967 г. обектът имаше и участък „Елешница” в района на с. Сажданик, също изграден с всичките постройки и необходимото за функционирането му. Там се проучваха рудопроявления  югоизточно от Руен, по горното течение на р. Елешница. Условията бяха още по-трудни. Пътят от Кюстендил до обекта бе дълъг 42 км, голяма част от който черен: от Двете реки, през Предела, Чеканец и срещу течението на р. Елешница до обекта. След това нагоре с триоски до минните изработки. Там също се прокарваха подземни сондажи. Когато се прокарваха най-големите обеми, имаше сформирани за двата участъка - Сребърно коло и Елешница, осем сондажни екипа, всеки от които около 8-10 души. Наричахме ги Сонда-1, Сонда-2 и т.н. При средномесечен план 150-160 м и осем сонди, за 12 месеца се получаваше над 12 000 л. м годишен обем сондажи. Сондажните апаратури бяха в началните години „камки”, впоследствие се въведоха по-модерни, с по-голяма производителност и по-безопасни за работа : ЗИФ-300, ЗИФ-650, СБА-500 - всички руско производство. Плитките до 100 м подземни сондажни се прокарваха с леки, лесно монтиращи се апаратури ГП, а след това БСК 

      През първите 20-25 години дървените сондажни кули се транспортираха трудно, монтажът им и циментирането на фундамента за апаратурата отнемаше доста време /вж. сн../ Впоследствие за външните сондажи се въведоха автосонди и всичко стана по-лесно и по-производително. Диаметрите на прокарваните сондажи бяха обикновено от 91 мм до 59 мм. Често имаше затруднения с изваждането на ядката в разломни зони. На външните сондажи и  наклонените подземни се сондираще с глинеста промивка, а на подземните хоризонтални – основно с вода. И при сондажите режещите инструменти с годините се усъвършенстваха – от сондиране с шрот до видиеви и диамантови корони. Сондьорите бяха обикновено от селата в Каменица: Гърляно, Раненци, Каменишка Скакавица, Гюешево. И от Кюстендил, селата Слокощица и Раково.

     Когато бяха най-мащабните обеми, численият състав на обекта достигаше до 300-380 души. Към обекта имаше и търсеща геоложка група за надземно проучване и прокарване на няколко хиляди  м3 канавни работи и търсещи сондажи. В района на обекта през 1969 г., близо до р. Главна, се прокара структурен сондаж достигнал около 600 м /незавършен/ със ЗИФ-1200 за търсене на рудни тела на много по-ниските хоризонти.

     През 1980 г, когато започна строежа на обогатителната фабрика на мястото, където беше обекта, между реките Главна и Черна, обектът се премести с всичките постройки, фургони и др. на 200-300 м нагоре по р. Черна. В тази част двете реки бяха покрити с бетонни плочи. Целият пейзаж се преобрази до неузнаваемост в сравнение с 50-те и 60-те години от табани, пътища, постройки и др. На левия бряг на р. Черна   през 1956 г. бе преминал смерч  и изкоренил вековни букови дървета на дължина около 300 м и ширина 30-40 м. На това място впоследствие бе израснал малинаж. Бяха частично разрушени и някои от бараките на обекта.

      В края на 80-те години в с. Ръсово, близо до пътя, беше построена геоложка база с административна постройка, автоработилница, помещение /дробилка/ за обработка на пробите и склад.

     Главни геолози на Геоложки обект „Осогово” са били:  инж. Петър Драгов,  инж. Боян Боянов, геолог Славчо Мънков, инж. Крум Ангелков, геолог Александър Спасов, инж. Цанко Плачков, инж. Цветан Бояджиев, инж. Васил Джагалов. Началници на обекта са били: Петър Маринов, Благой Димов, инж. Стоян Попов, Атанас Атанасов, инж. Васил Милев и инж. Ст. Велинов.

     През почти 45 години съществуване на Геоложки обект „Осогово” станаха много тежки злополуки, от тях 14 смъртни. От лавини загиналите са 7 души: през 1956 г.  т. нар. Голяма лавина затрупа и уби 6 души сондьори, които са правили надземния водопровод за сондата, а един човек е загинал от друга лавина. Седем души са загинали през други години от различни причини, главно от задушаване и обрушване в галерии и комини и грубо неспазване на правилата за безопасност. При тежките злополуки има едно частично и едно пълно ослепяване. И двете при неспазване на правилата при взривяване на забоите.

    Подземните работници – всички до началник-участък вкл., бяха първа категория труд в силикозо-опасна среда, ранно пенсиониране при минимален стаж седем и половина години в тази среда и възраст 45 години, а в някои периоди – 50-годишна възраст. Миньори страдаха от вибрационна болест, увреждане на слуха, а някои и от силикоза. Ежедневната рязка смяна на надморската височина  - от 500 м в Кюстендил и 900 м в Каменица до 2000 м и обратно, се отразяваше зле на повечето от хората, увреждайки вестибуларния им апарат.

     Заплащането бе сравнително добро за тогавашните условия у нас. Основна заплата, лоши битови до 40%, високопланински, клас за прослужено време до 36%, подземни - 12%, силикозни – 8%, премиални, гранични /не за целия период/. Освен това се даваше безплатна храна два пъти на смяна за подземните, работни дрехи, ботуши, обувки. Въпреки това, някои тук-таме пак негодуваха. Работниците, главно сондьори и миньори, на месечен план вземаха заплати по-големи от директора на предприятието. Правеше се всичко възможно: план, процент на преизпълнение, скоростни проходки, завишаване категорията на скалите, за да може работниците при тези трудни условия да са доволни и да вземат по-големи възнаграждения. Така беше! Сегашните миньори и подземни работници, които все още са останали в страната, получават ли редовно заплати, какви са, при какви условия работят? Разговарял съм през периода 1968-1969 г. с югославски проучватели, когато имахме среща на обекта и на връх Руен. Там работник не можел да взема заплата по-висока дори с лев от най-долностоящия началник...

     През 1963 г. започна експлоатацията на находище „Лебница” – Гюешево и преработка на рудата в построената там флотационна фабрика. Експлоатацията се извършваше от предприятието в Елисейна, Врачанско. През 1966 г. бе създаден МОК „Осогово” /закриван веднъж и пак откриван/, който извършваше всички дейности по добива и флотацията на рудата. В началото на 70-те години започна подготовката и експлоатацията в „Сребърно коло” – първо в находище „Руен”, на хоризонт 1480 м, след това и на „Шапка-1”- на хоризонти 1600-1850 м.  Рудата се транспортираше със самосвали до фабриката в Гюешево, а добитият концентрат се изпращаше с вагони до металургичните комбинати в страната. Започнаха да се възвръщат милионите, които държавата бе дала през годините за проучването на оловно-цинковите руди.   

     Основната цел на геологопроучвателната дейност беше да се докажат колко милиона тона запаси руда има и с какви съдържания на рудните елементи. Тази основна задача беше ли изпълнена? Достоверни ли бяха изчислените запаси? През началните години на проучването се работеше по-качествено, по-прецизно се опробваха изработките, по-стриктно се следеше за сондажната ядка, по-добросъвестно се извършваше първичната геоложка документация и т.н. Колкото повече години минаваха и се увеличаваха годишните обеми, толкова повече качеството отстъпваше на втори план. Всичко беше метри. Не винаги тези много метри доказваха запаси. В началото на 80-те години беше изготвен огромен геоложки доклад за многогодишната проучвателна дейност. Запасите бяха преизчислени, за което ни помагаха и геолози-специалисти от Комитета по геология. Започна да се използва и съвременна електронна обработка на данните с геоложки програми и компютри. Амбициите на някои държавни и партийни ръководители, че Осогово ще замести ГОРУБСО постепенно се изпариха.

     През средата на 80-те години към обекта административно беше прикрепен и участъка за проучване на разсипно злато по долината на р. Струма със седалище с. Ябълково.

     След промените през 1989 г. годишните обеми на минните и сондажни работи започнаха да намаляват. Трудно и мъчително се преминаваше към пазарно стопанство. Бедните руди ставаха все по-неефективни и държавата започна да намалява средствата за проучване. Стигна се и до закриването на Геоложки обект ”Осогово” и ликвидацията му през 1994-1997 г. Всички активи на геоложките обекти към ГПП - София бяха продадени на частни лица. Огромно количество машини и съоръжения – тръби, мотори, компресори, електровози, релси, багери, камиони, сондажни апаратури, корони и десетки, стотици други неща бяха бракувани и предадени на вторични суровини, някои разграбени, други продадени.

    В края на 90-те години МОК „Осогово” също беше ликвидиран, сградите му в Сребърно коло стоят. Всички активи са продадени на частно лице, дори и асфалтовият път. На друго частно лице са продадени активите в Лебница, включващи и фабриката в Гюешево, язовир „Руен” при село Преколница и хвостохранилищата, които все още не са рекултивирани.

     Кльонът беше премахнат, а материалът му също бе разграбен и продаден. Това грабителство бе нещо характерно за бедната ни, а за някои облагодетелствали се, богата държава през този период.

     Посетих мястото на обекта през 2009 г. Реките пак текат чисти и бистри. Асфалтовият път от с. Гърляно до бившия обект на места е доста разбит. На мястото на обекта край р. Черна няма нищо, всичко е ликвидирано. Основната конструкция на започнатата и недовършена фабрика е изградена като рибарник и развъдник за пъстърва /вж. сн./ Наблизо до нея има и машини за сепарация на материала от табаните . По-късно съратници на собствениците са оградили в района с електропастири големи площи за коне и крави.

     Годините на най-мащабното проучване бяха 1975 - 1988 г. През същия период имаше експлоатация на находищата „Руен”, „Шапка-1” и „Лебница”, в целия район кипеше мащабна работа. Ангажирани бяха над 1000 души общо в геоложко проучване, Минстрой, МОК „Осогово”, Хидрострой и фабриката в Гюешево. Промените през 1989 г. обърнаха нещата с главата надолу. Ликвидация, разграбване, разпродажба, синдици... Решението за прекратяването на проучването, добива и преработката  на осоговските оловно-цинкови руди правилно ли беше или не? Дискусионен въпрос за специалисти... Повечето смятат, че е нерентабилно. Има и други като инж.-геолозите Олег Витов и Васил Джагалов, които смятат, че Осоговския руден район има бъдеще и може би чужди фирми някога ще продължат проучването и добива. Моето мнение е, че проучване задължително трябваше да има, но не с големите обеми от 70-те и 80-те години. Геоложкият обект  ще остане само като добър за някои и тъжен спомен за други...

 

 

ноември 2016 г., Кюстендил                             Благой Анастасов, геолог и краевед

   
© ALLROUNDER